Хората, които са винаги с мен

Здравейте, мили хора :)! Имам нещо, което се мъдри от една седмица тук. Няма смисъл да отлежава повече. Пускам го в обръщение.

Есента се усеща във въздуха. Из квартала се носи мирис на печени чушки, първите паднали листа шумолят под краката ни. Имам много асоциации с есен и детство. Искам Захари и Стефан да се докоснат до най-простичките неща, особено ако включват и минимален физически труд. Да – облагородява, твърдо вярвам в това. Ето за какво ви говоря…

img_2529

Миналата събота двамата със Захари се качихме в колата и отидохме до Враца, моят роден град. Брахме ябълки от двора на къщата на баба ми. Настръхвам при мисълта колко поколения са живяли тук, как се е разгръщал живота на роднините ми, какво са попили тези стени, колко пъти всички са сядали заедно на масата, чии ръце са докосвали пръстта на двора. Мисля, че тези неща е трудно да бъдат описани с думи. Или поне с моите. Те се виждат само със сърцето. Нашите предци ни дават криле и са винаги с нас. Родовата памет е толкова могъща! Всяка перипетия, всеки научен урок са вплетени в нишките на нашия колективен опит. Да помним и да почитаме, защото само това може да ни изкачи нагоре. Когато се обърна назад и погледна какво са изживявали, през какво са преминали, се опомням. Вдъхва ми увереност, че мога да продължа, че има смисъл и той е именно в това – да продължа да бъда човечна тук и сега и да давам всичко от себе си за един по-смислен живот. Думите на нашите и вашите баби и дядовци са облечени в мъдрост, изпитана през дългия житейски път. Мъдрост, нагарчаща от разочарования, но и мъдрост, която блести с искрите в очите им.

fullsizerender

Баба ни посрещна с ябълков щрудел, приготвен с паднали ябълки. Ставам все по-емоционална на тези теми, все по-силно усещам принадлежността си тук, в България. София е моят град вече 16 години и ми е скъп. Но сърцето не лъже. При гледката на Врачанския Балкан изпитвам смесица от гордост, сила и носталгия.

Когато се връщам в тази къща ме заливат моите спомени и разказите на майка ми. Затова помолих баба да ми разкаже спомен от нейното детство. Тя си спомни за парцалените кукли, които майка ѝ им правила, разказа ми за лачените обувки, които можели да си позволят, но не носели, защото всички деца били с галоши и тя не искала да се различава. Поговорихме за трудните времена и какво всъщност е яла баба ми на закуска, като всички знаем, че не е било тост с авокадо и мокачино :).

И ако това не ви накара да прочете „Хората, които са винаги с мен“ от Нарине Абгарян, не знаем кое би могло. Роман, който ме разплака десетки пъти с битието на една фамилия. Не защото е замислен като драма, а защото просто такъв е бил животът. Случват се войни, преселвания, трагедии, сватби и погребения, но ставаш и продължаваш, защото има хора, които разчитат на теб, а ти има на кого да се облегнеш. Ето това е семейството. Най-висшата мотивация! Тази книга ще се препрочита, то е ясно. Главите прескачат през поколения и централният персонаж е майка, после я виждаме като дете, натам разказът се върти около дъщеря ѝ, свекърва ѝ и всички съседи и роднини наоколо. Проследяват се потресаващи събития от арменската история, предадени през спомените на персонажите. Несъмнено сте чували по нещичко за премеждията на този народ. Лично мен ме накара да се разровя за повече подробности. Бих добавила последно, че „Хората, които са винаги с мен“ е чиста магия, лесно смилаема за нашата реалност, заради близостта на традициите ни.

img_2556

Мислите ми са разхвърляни. Но при мен е така – прочитам един откъс и той ме запраща години назад в моето детство и неизменно извиква в съзнанието ми образите на баби и дядовци, с които съм израснала. Моите лични и всички останалите от улицата на село и околните лозя. Незаменими са летата, прекарани сред природата, под дебелата сянка на ореха, на селската бара, в прахта, на бостана, в зеленчуковите градини, в усойната маза и край бумтящата печка. И всяко лято бяхме там всички ние – децата, нашите баби и дядовци, техните истории и селския живот. Има нещо велико в спойката между най-малките и най-възрастните.

Ти стоиш в началото на пътя. Зад раменете ти се множат и множат предците, останали от небитието. Зад лявото рамо са по линия на майка ти. Зад дясното – по линия на баща ти. Те са твоите криле. Те са твоята сила. Дръж ги винаги зад гърба си и никой никога няма да ти причини болка. Защото, помниш ли крилете, си неуязвим.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: