Хубаво е роднините да са наблизо. Само че голяма част от нашите са сред емигриралите. Веднъж и аз ще опитам с мантрата за положително мислене и ще ви кажа кое е още по-хубаво – когато тези роднини идват в България. Мини празник! Ето какво е за нас тяхното ежегодно завръщане. Успяваме да вземем само най-доброто.
Семейството на брат ми се прибраха през май и предложиха да отидем някъде заедно. Избраната дестинация беше Сандански, за което им благодарим – имахме шанса да им покажем едно от най-специалните за нас места.
3 семейства, 6 възрастни, 3 деца, 3-ма братовчеди, брат и сестра, двама братя и още няколко роднински връзки… всички заедно поставихме началото на фамилните ваканции у нас, а защо не и по света.
Ден втори, 24 май, беше предвиден за културен туризъм из региона – Мелник и Роженски манастир. Някой (З.) не беше съгласен. Прие с несгода нашата малка екскурзия, защото това означаваше следобяд прекарен не в басейните. Времето също имаше други планове. През последните години месеците май и юни в България напомнят на тропиците – припек до обяд, проливен дъжд с грамотевици следобяд. Това, в комбинация с 3 малки деца, си е рецепта за катастрофа. Пороят в Мелник беше потоп, улиците бяха реки. Нямаше как да излезем от колите, макар да опитахме. Поехме към манастира, който е един от двата, в които искам да покръстим децата… ако някога въобще това дойде на дневен ред.
Най-малкият ни племенник е меко казано обсебен от котки, както само децата умеят. Сигурно няма манастир без поне една писана. Характерният животински звук „Мяу“, произнасян от ненавършилия 2 години Лио, при когото яростно се борят английски и български, звучеше повече като „Мау“. След 50-то повторение, „Мау мау“ се загнезди в главите ни и се понесе като мантра до края на престоя.
На следващият ден импровизирахме. Получи се отлично. Родителите ни поеха отговорната задача да пазят трите спящи момчета. Ние ли? Ние се наслаждавахме на питателна храна, домашно портокалово вино и сърдечно обслужване в автентично семейно кръчме. Беше зареждащ следобяд! С брат ми живеем на различни континенти вече 15 години. На всяко прибиране в България той се среща с близки и е център на вниманието. За нас рядко остава време да проведем разговор искрено и лично. А нужда има! В тези няколко часа обаче, четиримата бяхме отново безгрижни младежи, тръгнали на път с кола, да опознават родината си. Засегнахме толкова много отдавна премълчавани теми, смяхме се с глас, слушахме изкусни птичи песни и опитахме да заснемем спиращи дъха гледки с помощта на всички подръчни устройства.
Ако „човекът е човек, тогава когато е на път“, това не говори никак добре за мен. Нуждая се от „малко“ подбутване. От една страна, искам да обиколя света и да посетя всички места, които гледам по снимки и видеа. От друга страна обаче, цялата организация, събиране на багаж и жонглиране с настроенията на децата ме стресират ужасно до степен, че интровертът в мен взима превес. Къде ще спят децата, ще заспят ли изобщо, какво ще яде Стефан, ще успеем ли да направим това, кога ще си починем, я по-добре да не ходим никъде… Така че, сърдечно благодаря на семейството ми за търпението, но най-вече за сръчкването. Чрез снимките на Ники, спомените ме връхлитат, и преживявам до следващата пролет.
Вашият коментар