Вече година мина

Преди 1 година в съзнанието ми придоби по-ясен вид идеята за „ЗахарНик“. Въртеше се от известно време, премятах я, оттук-оттам, после задушавах идеята, казвах си „И ти ли? Какво толкова имаш да казваш на хората?“. Набирах смелост. И когато най-сетне реших твърдо, че ще се захвана с това, то се случи много бързо. Никога няма да забравя как с нетърпение изчаках до следобяда на 8-ми март, за да изведа Стефан с количката на слънце. Разхождах го, докато заспи. И когато заспа – грабнах едно кафе и седнах на първата пейка. Извадих един красив тефтер, който бях подготвила и нарекла за блога, и идеите започнаха да валят. Не смогвах да ги запиша толкова бързо. Бях нахвърляла хаотично мисли и желания, но щом седнах да пиша всичко придобиваше по-завършен вид. После се захванах да разучавам WordPress с огромно вълнение. Осъзнах колко малко знам, но си казах – какво пък, ще се науча в движение, винаги съм предпочитала така – по-трайно е и по-удовлетворяващо, когато го пипнеш сам. Е, имам още да уча, но съм доволна от прогреса си, това са сладки усилия.

Веднага ми хрумнаха две имена, но „ЗахарНик“ надделя. Ако все още не знаете какво седи зад името – то е съчетание от имената на големия ни син Захари и съпруга ми Николай. По-подробно съм описала избора и символиката тук. Блогът може да е кръстен на тях, но предполагам, че нямаше да се случи без втория ни син – Стефан. И не е никак случайно, че всички категории в блога започват с буквата „С“Светоусещане, Семейство, Събития, Съгласувано с Нина. Често казвам, че Стефан е този, който промени изцяло динамиката на семейството ни. Не беше чак такъв шок да подредя живота си с едно дете. Но след Стефан все още се препъвам и опитвам да балансирам всичко. Появата на двете ни деца ме направи по-уверена и по-завършена. По-точно е да се каже, че се чувствам все по-комфортно със себе си. Не че съм се възгордяла, че аз съм създала и родила децата. Не.. по-скоро е някакво вътрешно спокойствие. Нещо като завършеност и цялост. Въпреки че ролята на майка и домакиня съвсем не ми е достатъчна. Тa и затова се роди „ЗахарНик“. Съществуването на децата ми даде спокойствие, но и много терзания, накараха ме да си задавам още повече въпроси, да изследвам по-задълбочено всякакви човешки отношения и да търся начини да се развивам. Само седенето вкъщи и отглеждането на бебе не ми стигаше. Не съдя никога. Говоря за моята мотивация. Трябваше да правя още нещо. Исках, много го исках това уютно местенце – такова, каквото си го представям, пълно с нещата, за които копнея, които ме движат и онези, които ме възпират.

Създадох „ЗахарНик“, защото ми се пише. Имам какво да кажа. Ако не на вас, то поне на себе си, защото това все пак е личен блог. Малко егоцентрично звучи, но е истина. Пише ми се, искам да го правя, да изразявам себе си, да давам гласност. Истината е, че обичах да пиша съчинения в училище, в университета също го правех с удоволствие. Работата ми се състои във водене на кореспонденция, даване на отчети, изготвяне на справки, анализи и прочие и понеже ми е приятно, съвсем естествено е да ми липсва възможността да пиша в периода на майчинство.

Има и друго. Исках да имам деца. Не защото беше време или обществото го очаква от мен или не знам какво друго да правя с живота си и хайде поне това да свърша. Не ми е било самоцел, нито ми е достатъчно. За мен това е процес, който ме кара да изляза от зоната си на комфорт, да забравя поне за известно време за егоиста в себе си. Но това преживяване ме накара да погледна на живота с други очи. Нищо не е така еднозначно и едноцветно, както се представя често. Даде ми по-цялостна картина. И продължава да го прави, сигурна съм, че интересното тепърва предстои. Говоря за сблъсъка на характери, за вътрешния сблъсък „Какво си мислех, че е и какво всъщност е да си майка“, за новата ми роля на родител, а не гледайки света през очите на пораснало, независимо дете. Така че в „ЗахарНик“, до голяма степен, се отразяват тези метаморфози и главоблъсканици, макар да смятам, че не е блог само за майки и бебета.

Надявам се „ЗахарНик“ да е моето израстване, но да продължава да е моят пристан. Искам да давам гласност на стойностни неща, хора и идея, да говоря за реалните проблеми, като се освободя от захаросването на децата. Не се определям като черногледа и искрено съжалявам, ако част от темите в блога се приемат като мрънкане. Но ако има нещо, което ме дразни, това е идеализирането на живота и представянето му само в лъскави краски. Не говоренето за нещата, не ги кара да изчезнат. Когато ги коментираме, това ни провокира, търсим аргументи, анализираме, поглеждаме острани и общуваме. Ние сме личности, имаме обществена същност и притежаваме социални функции. Част от нашата същност е комуникацията с другите хора. И тъй като психолозите считат автокомукацията за неадекватна, ви подканвам да коментирате под постовете ми, когато нещо ви докосне, като спазвате добрия тон. Благодаря за активността на осмелилите се :).

Ще продължавам да пиша, докато виждам смисъл в това и ми носи удовлетворение! И докато Ники продължава да запечатва нашите моменти заедно и да ми предава знанията си за фотографията :).

И тъй като днес е 8-ми март, ще използвам възможността да изкажа мнението си. Наясно съм, че този празник е възникнал като ден, в който се почитат и признават достиженията на жените. И макар да съм дете на демокрацията, в ранните пост-комунистически години ни възпитаваха, че това е Денят на Майката. Не ми се навлиза в полемика дали е редно или не, дали е дискриминация и т.н. През последните дни в социалните мрежи ми направи впечатление изобилието от кампании, проучвания и статистики за ролята и влиянието на жените и колко сме недооценени. Всички много говорим за равнопоставеност между половете, за еднакво заплащане. Това са хубави и важни неща, към които да се стремим. Ще ми се да погледна обективно на нещата. Искаме да ни вземат на сериозно, но слагаме изкуствени мигли и коси, имаме изкуствени устни и гърди, обличаме скандално къси поли и провокативно разголени дрехи, прибягваме до флиртове и повече, за да ни се отворят врати. И това се толерира от обществото, този лесен и бърз начин за успех е онова, което момичетата виждат и копират. Това, че няма толкова паметници на жени или че в приказките жените разчитат на принца, не ми е пречило да имам самочувствие, като дете. Никога не съм гледала на нещата по този начин, никога не съм мислела, че някой ще ме спре по пътя ми, само защото съм жена и винаги около мен е имало силни женски фигури – у дома и в училище. Особено важи за второто. Пак много говорим за училището и неговите проблеми, но забравяме, че болшинството преподаватели са жени и то силни, с характер, воля и подход. Но ние виждаме само черното. Преди години като че ли уважението към жената и майката беше неподправено, не трябваше да ни подканват да го правим. А днес нежният пол се нагърбва с все повече отговорности, но постоянно иска да му се обръща внимание, да се зачитат правата на жените. Защо ли е така? Дали сами не сбъркахме някъде? Ако искаме да сме част от мъжкия свят май трябва да сме готови да играем по техните правила, в които няма място за извинения и оправдания.

Не искам да кажа, че ролята на жената е на домакиня. Защо не говорим толкова разпалено за ролята на мъжа и неговите задължения и професионални амбиции? Всеки е такъв, какъвто сам си избере. И все пак някой трябва да се грижи и за домакинството – то също е работа и то каква – ниско платена (ако изобщо) и неблагодарна. Аз имам работа, държа на нея и очаквам деня, в който ще се завърна. Искам да имам моето професионално поприще, да се развивам. Но съм благодарна за възможността да използвам майчинството, което не е никак лошо в България, колкото и да го оплюваме. И знам, че сега сигурно много хора ще скочат срещу мен, но замислете се дали и как е възможно, всички жени, във всички професии да са еднакво платени с мъжете, при положение, че отсъстват поне 1 година (в най-добрия случай) от работното си място, за гледане на дете. А практиката е дори над 2 години за 1 дете. Подходете чисто икономически, без емоции. Много сме се наострили и само да ни бодне човек и сме готови с парцалите да го изядем. И мъже и жени…

Честит празник, мили майки и жени и нека бъдем по-толерантни, разбиращи и добри!

NewLens-3

Моят съпруг се е отказал да ми подарява букети защото знае, че ми е жал за откъснатите цветя и защото забравям да се грижа за тях, а той ги купува, полива и накрая изхвърля. Затова пък сладкишите са винаги високо ценени – с или без повод.

Advertisements

7 thoughts on “Вече година мина

Add yours

  1. Разкошен пост!
    Все повече се радвам, че ме откри, за да те открия и аз! Колкото повече те чета, толкова повече ми се иска да запознаем в реалния живот!
    Надявам се скоро ❤
    Отново – честит двоен празник! Бъдете щастливи и все така усмихнати цялото семейство 🙂

    Liked by 1 person

    1. Мериии, много ти благодаря за топлите пожелания и милите думи! Радвам се, че съм успяла да докосна човек, на когото се възхищавам.
      Би било прекрасно да се запознаем :))).

      Liked by 1 person

  2. Здравей, много ми харесва блога ти:) Цяла сутрин го чета, след като го открих „случайно“ от последната публикация на Berry’s place. И аз съм мама като теб – на две момчета. Близнаци:) Невероятно приключение и сбъдната мечта.
    Обичам да чета и да практикувам йога, най-вече докато момчетата спят, но и те често са част и от четенето с мен и от йогата:)
    А да ти пиша, ме предизвика имено този твой пост и по-специално как го завършваш – че твоя мъж не ти носи цветя. За първи път „срещам“ друга жена като мен в това отношение – моят мъж също се отказа. И на мен ми е жал за откъснатите цветя, а всяко цвете в саксия за жалост приключва живота си доста бързо в моя дом. И така, Любовта ми ми носи с повод и без повод бонбони:):):) А най-сладко е, че си ги хапваме заедно:)

    Пожелавам ти много вдъхновение! И за Живота и за Писането!
    Бъди здрава и нека в семейството ти цари щастие!

    Liked by 1 person

    1. Привет, Божана :). Благодаря ти за положителната оценка на блога и съм щастлива, че съм успяла да запълня сутринта ти с моите моменти и мисли. Дано и занапред намираш интересни постове тук.
      Ние също практикуваме йога, големият ни син се запали и се включва с нас.
      Колкото до бонбоните – това е най-приятната част – да ги споделяме :-).
      Успех и на теб с близнаците!

      Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: