Ден 366

Разделям се с 2016 без особен сантимент. Изрично избягвам да я определя като лоша или добра, защото, както казваше учителката ми по български език и литература от прогимназията, г-жа Светла Коцева, не може да се изказвате така на 12 години, речникът ви трябва да е по-богат.

Няма да правя обзор на събитията в световен мащаб. Разбира се, че следя какво се случва, но едва ли съм запозната с абсолютно всички факти по наболелите проблеми. Онова което намирам за плашещо е, как някъде, не много далеч от България, се води война! И тя не е от вчера. А какво правим ние (в това число слагам и себе си) – преглеждаме социалните си мрежи, възмущаваме се, онлайн съпричастни сме, опитваме се да си представим ужаса, които тези хора изживяват. И после продължаваме да търсим ново червило, ново вдъхновение, зимни обувки за детето и прах за пране на промоция. Няма да чета морал, реално какво може да направи всеки от нас по тези въпроси? Просто ми се струва ужасно лицемерно това наше съществуване. Като малка се възмущавах, когато учихме за турското робство или османското присъствие, както май вече е политически коректно да се нарича. Чудех се как Европа е седяла безучастно и е наблюдавала какво се случва в нашия регион и защо не е предприемала сериозни мерки толкова дълго?! Но какво остава – да поведем чужда война, имаме ли право? За бежанците също си мисля. Защото ги слагаме под един знаменател. Защото сред тези хора, с освирепял поглед и зли намерения, има и такива, тръгнали само с дрехите на гърба си не за да търсят по-добро бъдеще, а просто, за да имат бъдеще. И ако познавате такива хора, ще знаете, че те са завинаги белязани и цялото им съществуване се пренарежда и подчинява на тази трагедия. Това, което аз се опитвам да сторя е да се боря с предразсъдъците си, да търся информация и да не бързам да заклеймявам. Да се поставям на мястото на другия, да не правя това, което не искам да направят на мен или поне да имам доблестта да се извиня и да помоля за прошка, когато осъзная, че съм престъпила границата.

В личен план, 2016 година ми поднесе изпитания и дори нещо приятно да се задаваше, винаги друго неприятно се случваше. За съжаление, най-често някой вирус се намесваше. И знам, че всички ще побързат да кажат „малки деца, малки ядове“ или „така е с малки деца – много боледуват“, но ако още някой ми го каже в лицето, не съм сигурна, че ще успея да запазя благоприличие! Не ме топли това, че и на другите им е гадно. Ограбва ежедневието ми, обезкуражава ме и прекършва вярата ми в утрешното добро.

2016-koleda-14

2016 година ми показа, че съм задала прекалено високи стандарти за себе си и семейството си, че ако искам да оцелея, понякога дори чисто физически, ще се наложи да занижа критериите си. Една от 5те отрови, за които йога говори, е очакването! Ако намаля очакванията си или ако ги премахна изобщо, ще успея да се наслаждавам на моментите, да не се разочаровам и стресирам. 2016 година ме научи, че не е грешно да нарамя няколко дини, но трябва да се науча да подреждам приоритетите си по-адекватно. Разбрах още, че трябва да пускам контрола от време на време и да се науча да се отдръпвам. Светът няма да се свърши без моята намеса. 2016 година ме накара да си задам десетки въпроси – развивам ли децата си достатъчно; не правя ли твърде много за тях; изобщо ставам ли за майка; къде бъркам в отношенията, как мога да бъда по-полезна?!…

2016 постави връзката ни със съпруга ми в почти ежедневно изпитание – стрес и борба за внимание са само щрихи. Останахме на заден план като индивиди, но и като двойка. Може би е така, защото сме избрали да бъдем активни родители, които се ангажират емоционално и физически, а може би е просто период. Две фрази ме крепят в такива моменти – „и това ще мине“ и „нищо не е толкова лошо, колкото изглежда“. Повтарям си ги, стискам зъби, чакам бурята да отмине и да прекараме няколко дни заедно 4-мата, без да сме притискани от ангажименти.

2016-koleda-13

През 2016 година се случиха и хубави неща, разбира се. Ще спомена само някои: гледах как децата ни растат, дори започнаха да търсят компанията си и да се забавляват заедно.. понякога. Успяхме да посетим нови места с тях и да им покажем нещо различно (поне Захари е достатъчно голям, за да ги оцени). Бяхме на две сватби, което, ако ме познавате или следите блога, знаете, че е в състояние да ме държи ентусиазирана месеци наред. Станах леля и макар да не вярвах (с брат ми живеем на различни континенти), имах щастието да видя племенника си през тази календарна година. Имах смелостта да създам блога си, което за мен означава много! Някаква вътрешна потребност, която ме кара да ликувам всеки път, щом се занимавам със „ЗахарНик“.

Като се обърна назад, мога да обобщя, че съм била щастлива в дадени моменти тук и там, нещо като откраднати мигове. Не знам дали искам да се надявам на нещо повече. Пожелавам си само здраве за 2017 година. За всички! Имаме ли го, можем да се справим с всичко!

Весело посрещане на Новата година и дано ни чакат по-светли дни!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: