Дотук добре, а после накъде?

Напоследък съм в режим на задълбочен самоанализ. Премислям и оглеждам всичко. Понякога ми се иска да не бях толкова анализираща и да не търсех постоянно скрития смисъл, защото животът просто се случва. Дали е от възрастта или си е от мен? А може би е от майчинството – гледам на него като на емоционална инвестиция – в детето, но и в мен. Прочетох някъде, че това е идеалният момент, за една жена, да претегли досегашния си живот и да измисли какво иска да прави след формалния край на майчинството, защото то реално не свършва. Та, тази мисъл много ми хареса. Не зная дали е възможно да се случи такава промяна в рамките на няколко месеца или година-две. Знам, че е трудно да намирам повече време за себе в стриктно разграфения ден с децата. Ежедневно се разкъсвам как да оползотворя спящите минути/часове на детето/децата (според случая) – тренировка, книга, чистене, гладене, блеене… Дали самоосъзнаването просто те удря по главата? Не мисля. То и затова изборът в 12-ти клас е изначално сбъркан – как се предполага човек на 18 години да е познал себе си и да предвиди далновидното си бъдеще? Това обаче са две неща и то коренно различни – какво ме прави щастлив и какво ще ме направи успял?

Пожелания от рода на „Бъди жив, здрав и много щаслив!“ приемах за банални. Преоцених ги с годините. За здравето е ясно. На щастието обаче се гледа като на някакво състояние, в което се навлиза през определени моменти от годината – по време на почивки и празници. В другата крайност са онези хора, които са нахилени винаги, мега позитивни, което смятам за леко лицемерно и недостоверно. Щастието е лично и не може да идва отвън за дълго. Разни придобивки или приятни случки ще донесат моментно щастие. Иначе, това за което говоря, идва отвътре. На първо място то е познаване, разбиране и приемане на себе си. След това е намиране на подходящо обкръжение – социална среда и ангажираност. Работата, която избираме, запълва по-голямата част от ежедневието, ангажира ума ни и поглъща усилията ни. Смятам, че е жизненоважно, този избор да ме прави щастлива, удовлетворена, мотивирана. Вярно, сега съм в майчинство, но и това ще мине. Децата са малки и ще имат нужда от обгрижване, но лека-полека ще тръгнат по своя път и аз ще остана да живея с хората, които съм избрала и с изборите, които съм направила за професионалното си развитие. Така че натоварвам това поприще с изисквания и очаквания за смислено бъдеще.

homefunseptember2016-28

Дали задаването на толкова въпроси всъщност не затормозява актуалното ми съществуване и ме кара да се съмнявам във всеки избор? Или е една уместна проверка дали се вълнувам от същите неща? Ако – да, нормално ли е да не се променям. Няма ли нещо сбъркано, не съм ли спряла? Ако не – какво правя с отговорностите, които имам като възрастна? Имам ли смелостта да си задам въпросите? Готова ли съм да науча отговорите? Искам ли да вървя напред, да бъда по-продуктивна и по-щастлива или се страхувам да наруша установения баланс? Мога да изградя нещо ново и това ново за сметка на старото ли трябва да бъде или успоредно с него? И как по-точно да огрея навсякъде?!

Докато разигравам различните сценарии, няма как да не мисля и за хората в живота ми. Тези, които са с мен и тези, които не са – разделени от пространството или с течение на времето. Има хора, които ме държат адекватна. Казвам, че ме приземяват. А всъщност те ме извисяват. Карат ме да вникна в проблемите и да ги разреша, помагат ми да намеря временно изгубения смисъл и ми вдъхват увереност. Привидно не правят нищо особено. Не изнасят лекции, в които величаят постиженията и характера ми. Само компанията им е достатъчна. И когато тези хора отсъстват, е лошо. Живият контакт с тях е в състояние да ми възвърне душевното спокойствието. Всички виртуални средства за комуникация не биха могли да предоставят богатството от усещания, който общуването „очи-в-очи“ предлага. Често дори такава комуникация вреди. Седя и се взирам в изпратеното съобщение със статус „получено“ или дори „прочетено“ и чакам да се материализира някакъв отговор. На този, понякога болезнено закъснял отговор, започвам да придавам смисъл, с какъвто не е зареден. И остава една горчилка, която отминава едва след като се видим.. Други хора, отдавна не са част от живота ми. На първо място, това са моите дядовци, с които се разделих преди повече от 10 години. Щеше ми се да имах възможността да ги познавам повече. Дали щяха да окажат влияние върху личността ми или то вече се е случило. Щяха ли да се гордеят с мен и дали нямаше да поема по друг път, ако нашето общуване беше продължило?

Четем на Захари една страхотна книга „Приказки от оная гора“ на Мая Дългъчева (любим детски автор на малки и големи вкъщи). Вътре има една история „Всеки остава завинаги“. Разказва се за гъбка, която тъгува за тези, които се спират при нея, тя ги заобичва, а те си отиват в даден момент. Но рекичката пояснява, че всеки, който се е отбил, е оставил подарък на гъбката, научил я е на нещо и така всеки остава завинаги. В този ред на мисли, всеки пребивавал в живота ми е оставил своя отпечатък и аз съм такава, за добро или лошо.

Времето ми за размисли свърши за днес, а този пост беше оставен да отлежава твърде дълго (нали ви споменах – понякога животът просто се случва, независимо от плановете ни). Затова го пускам на свобода!

Advertisements

One thought on “Дотук добре, а после накъде?

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: