Промени през май

Месец май определено беше месец на промени за нашето семейство. Ето какво се случи накратко..

Стефан се сдоби с документ, идентифициращ самоличността му. Бяхме подали заявление за паспорт един месец по-рано. Вече имахме опит с процедурата, касаеща бебета и деца. Знаехме какво да очакваме (присъствие и на двамата родители, захват на бебето за снимката, набор от документи), но животът винаги успява да ни изненада. Служителите се оказаха мили и разговорчиви хора, за разлика от чакащите. Предишният път, не знаехме, че бременните жени и хора с малки деца получават предимство и влизат директно за получаване на формуляра и после в стаята, където се подава заявлението и се прави паспортната снимка. Разбрахме го едва след като Захари започна да плаче и нервите на хората, скупчени в тесния коридор, не издържаха и ни пропуснаха да минем. Тогава един господин обясни, че по принцип имаме право да не се редим на опашките. Със Стефан нямахме този късмет – само един привидно нахакан младеж, тип софийски дришльо, се обърна към нас и отстъпи реда си. Още един шамар в лицето – спри да преценяваш хората по външния вид, Нина! Стефан поне беше спокоен, търпелив и даже заспа на втората опашка. Едно семейство се редуваше да извежда пищящото си 1-годишно момиченце навън, докато другият родител попълва заявлението и пази място. Опашката будни граждани не се трогна. Не ме разбирайте погрешно – светът не е длъжен на родителите и децата им. Има едно нещо обаче, което се нарича човечност и е мощно средство за създаване на щастие – доставя вътрешно удовлетворение и показва съпричастност. Трябва да опитате – върши чудеса! Цялото упражнение ни отне 2 часа. Стефан вече е готов за задгранични приключения!

Наближаваше времето за захранване на Стефан, а за целта щеше да ми е необходим стола на Захари (може да си припомните защо го харесвам тук). Първоначално Стефан ще яде едва по няколко лъжици пюре и реално нямаше да е фатално, ако се бяхме забавили с поставянето му в стола. Искахме обаче да използваме възможността да преместим Захари в друго столче, в което да се чувства по-самостоятелен, както и да се знае, че старият стол вече е на Стефан. За да не създадем поводи на ревност, от известно време подготвяхме Хари, че вече е станал голям и порасналите момчета, освен че се хранят сами, се качват на масата и слизат от нея сами. Последното важи с особена сила, защото се налагаше постоянно да има някой около него, когато яде – да му помогне със стола. Дадохме му достатъчно време да свикне с идеята за промяната. По същия начин подготвихме почвата и при преместването на Захари от бебешко легло в такова за по-големи деца. Това се случи месец преди да навърши 2 години и 3 месеца преди да се роди Стефан. Не сме имали никакви проблеми и при двете случки. Купихме столчето, което беше тествано при предишно посещение в магазина.

31572747232_9a2d3cbfba_o

За да го ангажира и въвлече в „процеса по порастване“, Ники включи Захари в сглобяването. След като приключиха, Хари каза „Чао, бебешко столче!“ и това беше всичко.

Отглеждането на деца често ми прилича на голяма строителна площадка. Кипи непрекъснат труд на няколко различни нива и постоянно нещо се надгражда. И така докато един ден не стане време да предам правото на владение в ръцете на самото дете.

26558089244_a6bae82a3b_k

Захранването на Стефан се случи на 24-ти май с пюре от тиква. Предпочитам да започна със зеленчуци, тъй като кърмата/млякото са сладки. Искам да представя различна на вкус храна, за да не вземе превес сладкото над соленото. След като захраня с няколко вида еднокомпонентни зеленчукови пюрета, предлагам и еднокомпонентни плодови.

27142129870_2a029d7914_o

През май Захари се зарази с конюнктивит и остана вкъщи докато се излекува инфекцията. Междувременно в групата няколко деца се разболяли от варицела и яслата беше поставена под карантина. Хари нямаше признаците на тази шарка, но определено не му се стоеше още 2 седмици вкъщи (колкото е инкубационният период). Родителите ми, които в момента живеят в друг град, предложиха да им погостува. Изглежда обичайно и нормално, но за нас беше голяма стъпка. До сега Захари не се беше отделял и от двама ни. Случвало се е да е без мен или баща си за няколко дни. Решихме, че моментът е повече от подходящ и достатъчно дълго сме го отлагали. Каквито и различия да имаме понякога с родителите си, връзката на детето с баба и дядо е много специална, а времето с тях е ценен спомен от детството. Какво се е случвало там остава между тримата замесени :-). Шегата настрана, Захари изглеждаше щастлив и остана много доволен и обогатен от престоя си. Вярвам, че същото важи и за моите родители, като изключим мелодраматичните терзания на Захари на тема „Какво да облека днес?“

27164283935_2281839a45_o

През това време с Ники успяхме да обърнем ексклузивно внимание на Стефан – привилегия, която не му беше предоставена предвид поредността на появяване в семейството. Раздвижихме ежедневието му, защото малко или много, то се върти около това на Захари.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: